“
Футболът е проста игра. 22-ма мъже гонят топката 90 минути, а накрая побеждават германците.”
Тази мисъл се приписва на големия нападател и капитан на Англия Гари Линекер. Ако е така, вероятно е споделена от него някъде около 1990 г., когато Германия победи Англия с дузпи в полуфинала на Световното в Италия и за втори пореден път се класира за решителния мач за титлата.
“Бразилия има Неймар, Аржентина има Лионел Меси, Португалия има Кристиано Роналдо, Германия има отбор.”
Това вече сам го прочетох в туитъра на Стивън Джерард, също велик английски футболист и капитан на националния отбор.
Между двете изказвания има 24 години германска суша откъм световни титли. И двете по своему са верни и важни. Германците са единственият отбор, който се е класирал за полуфиналите на последните четири световни първенства. И най-после отново е на върха.
След победите на световните през 1954, 1974 и 1990 г. четвъртата титла беше чакана най-дълго от германците – споменатите 24 години. Но пък има нещо красиво в изящната неумолимост на числата. Точно толкова години е периодът между третата и четвъртата световни купи и на другите два отбора, които са с поне толкова – Бразилия (1970 – 1994) и Италия (1982 – 2006). А и този прогресия няма да бъде нарушена в скоро време, защото останалите са с по две титли (Уругвай и Аржентина) или с една (Англия, Франция и Испания).
Гледайки назад, като че ли нямаше да е справедливо Германия да не стане шампион. Особено след победата със 7:1 над домакина и главен фаворит Бразилия в полуфинала и разгрома 4:0 над Португалия в първия си мач.
Особено с вратар като Мануел Нойер – огромен като скала и почти толкова непробиваемо-спокоен.
Особено с капитан като Филип Лам – най-ниския от германците, но с най-голямото сърце и три бели дроба.
Особено със защитник като Матс Хумелс, не трепнал и за секунда нито срещу Роналдо, нито срещу Меси и съжаляващ единствено, че не е срещнал на терена Неймар.
Особено с халфова линия, в която Тони Кроос, Бастиан Швайнщайгер, Месут Йозил, Сами Кедира и Кристоф Крамер са различни като пръстите в ръката, но събрани заедно правят юмрука, пращаш съперниците в нокаут.
Особено с нападател като Томас Мюлер, който дори като вкара гол, изглежда вечно недоволен, че не е изпипал нещата докрай.
Особено с резерви като Андре Шюрле и Марио Гьотце, които не мрънкат, че са на пейката, а излизат и вършат това, което умеят най-добре – вкарват голове или подават за такива – както в 113-ата минута на финала.
Особено с ветерани като Мирослав Клозе, който четири мача се бори да докаже, че не е в Бразилия, за да подобри някакъв си рекорд, а за да стане световен шампион, при това като титуляр.
И накрая – особен с треньор като Йоахим Льов, който отнесе много критики и дори подигравки, който беше наричан първо “вечния помощник”, а след това “г-н полуфинал”, който осъзнаваше, че в Бразилия има единствения и последен шанс да докаже, че футболната му философия е правилна, печеливша и … германска.
Този Бундестим си е изцяло негов, граден тухличка по тухличка, юноша по юноша. И в крайна сметка портретът му ще виси в залата на славата на германския футболен съюз до другите три – на Сеп Хербергер, Хелмут Шьон и Франц Бекенбауер.
Но Йоахим Льов все пак е уникален в нещо, които е по-важно от футбола като спорт и игра – той е треньор на първия световен шампион в историята на обединена Германия. Както вървят нещата – далеч не на последния.
Автор: Едуард Папазян, “24 часа”
(68)